Липсваш ми. Нямаш си ни най-малка идея колко. Просто нямаш.

"Тишината"

Изведнъж идва онази "тишина", която мразиш, защото няма какво да кажеш на човека до теб. Празно е, няма думи. Дали ти сбърка нещо, дали другия сбърка нещо, но тази "тишина" се появи и ти се побъркваш от нея. Пречи ти, при това на абсолютно всичко. Идва ти не да крещиш, а да събориш и счупиш всичко в стаята. Започваш да се чувстваш повече като някаква придобивка, отколкото като нещо ценно и важно за някого. Търсиш начин да махнеш "тишината", не ти се отвръща с особен ентусиазъм. Все пак е пъти по-лесно да стоиш и да си цъкаш на компютъра, да си мълчиш, но не и да имаш жив контакт, да се чувстваш наистина жив, наистина човек, наистина усещащ - обичащ, мразещ или каквото и да било друго.Най-абсурдното е, че човекът лежи до теб, а всъщност безкрайно много ти липсва. Всеки ден. Не мислиш за това, което си имал с този човек последната една година, а мислиш за нещо материално, което ще дадеш като подарък. Защо всичко трябва да се свързва с материята? Защо се появява тишината? Защо е по-лесно да не усещаш и да гледаш непрекъснато тъпо в монитора и там да си "социален"? Защо толкова лесно може да позачезнат нещата?

Писна ми.

иска ми се да съм перфектна - не съм
исках да променя - не успях
искам да не обръщам внимание - обръщам
искам да съм егоист - не става
исках.

А човекът, подведен от липсата и самотата, понякога е на крачка от това да сбърка като забрави и захвърли това, което има.